...

Ръцете ни леко се докосват

празно пространство
докосване
празно пространство
докосване

Когато си наоколо въздухът вибрира с особена честота

Прегръщам те мислено
Мислено съм с теб
навсякъде

заедно сме

но в някой друг живот
не и в този..

Посягам към сърцето ти
и знам
че и ти се отправяш към моето
После спираме .....
в последния момент
извръщаме поглед

Невъзможно е да бъдем заедно..
заедно сме в невъзможното

Целувам те и си тръгвам

за да се върна отново

и пак да си тръгна

за да се върна отново


Любовта ни е като прекъснатата линия на път,
който води в неизвестна посока

Приятелството ни е непрекъсната линия,
която доскучава

стихове от сега

Поредното пътуване


Два самолетни полета
окончания на прекарване
изпълнено с очаквания ....

Далеч долу
колони от светещи мравки
бавно се вливат от един мравуняк в друг.

Западните хора
вървят
невъзмутими и любезни към гроба си

Точно кой е онзи миг, в който
любовта между двама души изчезва?

Началото винаги е вълшебно

Реалността свършва тогава, когато
човек се запита защо си е купил замразени нарязани картофи
в цветен найлонов плик

Наслада, която не оставя следи

Животът се хлъзга учтиво покрай нас
като слуз
която леко отвращава
но и респектира, защото
смазва чарковете на един
пълен с несъответствия
свят.

Всички са склонни да се усмихват
склонността е задушаващо задължение
което не ти дава никакъв избор.

Когато очакванията на двама души един към друг се разминават,
трябва нещо наистина много да се е сбъркало, за да продължават да се обичат.

Това е като да слагаш захар на чай,
който вече е твърде сладък
или
да си сипваш сметана в млякото.

Много е скъпо...

Всичко навсякъде,
особено в самолета
особено за пътниците
особено за влюбените..


...




Пътници без граници
в
Безсъзнание без граници

играчки на конци
колички за храна
модерност окачена в рамка
арт подигравка
сериен минимализъм
биомода
тоалетна култура
браво!
аплауз!

Самолетът навлезе в турбулентна зона,
дясното ми ухо болезнено пулсира,
главата ми иска да се пръсне и да опръска всички пасажери
Не издържам повече ......



z

покрай


остаряваме
покрай дните, които минават
покрай погледите на другите
покрай телата си,
покрай нас
самите
сами
остаряваме


z


Опитвам се да събера мислите си


и закъснявам за среща със себе си

в трамвая мирише на недовършени дела

лицата на хората са подпухнали от опити да се събудят в тази реалност

голямо парче мазилка се отлюспва и
пада само на сантиметър от възрастен манекен

защо винаги закъснявам?

Може би защото тялото ми е твърде тромаво,
а мислите ми са твърде бързи и винаги го изпреварват

На една стена пише “Фак да систем”,
До надписа има прозорец, зад който руса жена ксерокопира документи.

Ако някога обаче стигна навреме
може би всичко ще се промени, може би аз ще се променя...
Тогава закъснялото ми тяло ще осъзнае,
че не е много по-лошо от мислите ми и
че времето е проблем от материално естество..

слизам от трамвая
закъснението е прилично,
далеч от границата на поносимото

не мога да разбера този град грозен ли е
или
на мен така ми се струва

в един момент човек толкова натежава от предразсъдъци, че
измери ли се преценката му, която е изказал, сигурно би потънал вдън земя

Висок, оцветен в жълто, мим е протегнал ръка с цвете към минувачите.

Местата на действие се нижат като шарените топчета от разкъсан евтин гердан.

Вече е 3 часа следобед.

Влизам в McDonalds да видя какво става.
В момента пиша и ям порция малки картофки с кетчуп.какво по-добро място за вдъхновение и креативност може да има от
най-свинското средище на потребителската култура днес.

Денят си отива
Отивам си и аз
Питам се къде ли са мислите ми и дали не са някъде наоколо
Писнало ми е да ги гоня цял ден

Цял ден се опитвам да сбера мислите си

В трамвая отново мирише на неизпълнени намерения.
Главите на хората се клатят все едно са закачени на кукички като пластмасови кукли.

Сещам се, че познавам един човек, който ми прилича на врата към друг свят
и това ме успокоява.

Кварталът си е същият,
кафяво каре на дупки
входът,
предизвикателно олющен,
гарсониерата
с кухня, баня и тоалетна в гардероба

Вече не бързам
Сега мислите ми се върнаха,
Прибирам се заедно с тях
или поне така си мисля
уви.. те пак са по-бързи от мен
и вече ме чакат,
заели различни пози в малкия ми апартамент

Сега ще сготвя нещо и ще поканя мислите си на вечеря

питам се дали ще ме уважат или и този път ще трябва да се забавлявам сама


z



Амстердам


Разхождам се под небето на холандските художници..
Купуваме си отново тютюн, цигарите са скъпи.
Едната ми вежда е по-нависоко от другата
Крайните квартали на града са като
почивни станции.
През нощта тези жилища светят еднакво – като човешки клетки.

Течението раздухва дима от горящия тютюн.
Ние сме на високо.
Вчера на покрива усетих, че идва лятото.
Днес слънцето седи замислено,
оронило глава в покрайнините на града.

В чинията ми има претоплени кроасани,
Намерени в един контейнер вчера вечерта.
В общата стая има плакати на сърфисти
и на Боб Марли, който играе футбол.
Вечер статуята на Буда свети и бълва водичка.
С метрото се стига бързо до центъра

На отиване си намерихме тютюн,
На връщане запалка.
Подготовка за самоотравяне
Добре е да има някой,
който да ти отваря вратата,
ръце, които да задържат нещо.
Сянка на внимание
върви след мен и пространствата, през които минавам.
Внимание в добри смисъл...
Някой те поглежда,
Проследява те
Знае, че никога няма да те види повече

Една свещ, купена от магазин за 1 евро, угасна


Любовта се отича от телата ни
И по някой от многобройните канали на града се влива в Северно море
Оттам до океана колко му е...


07.01.2008г. Амстердам



z


Любов


Пластмасов кръгъл часовник със син кант показва 11:15.
Животът е поезия
Преди малко повърнах всичко, което изядох на вечеря.
Тоалетната се превърна в моята изповедалня..
Ръцете ми са леденостудени от неспирното течение.

просторна стъклено сива гледка в бяла стая

Той седи до мен на масата
Пали си цигара.
Чудим се кой ли ще заговори пръв.

Аз имам черна качулка
И нокътя на палеца на левия ми крак се е забил дълбоко в месото.
Той е забравил как се работи на Photoshop и как се обича..

А може и никога да не е знаел
Аз имам право на избор
Усещам как изборът ми се разхожда из стаята и изчаква удобен случай да ме връхлети.
Той изтръсква цигарата си.
Човек винаги може да направи своя избор..

Студено-синия отблясък на окото му прави за миг малка дупчица
в пепелника.
Никой не каза нищо.
Той загаси фаса си, стана и излезе от стаята.
Часовникът показва 11:34.

стихове от преди

И ето,
още един ден си отива.

Оранжевото слънце гали буквите,
които изписвам по белия лист.....
Тъжно е, но някак красиво -
не исках денят да е дълъг
сякаш само един миг.

Исках да е дълъг толкова,
колкото лъчът светлина,
докосващ ме тогава...
исках този ден
никога да не забравя

Страх ме бе моите очи
да не се присвият самотни,
страх ме бе твоите очи
да не останат завинаги мокри.

Ето още един ден си отива -
уморен, неизпълнен, добър
и
един човек там се присмива,
останал сам,
във мрака отвън.




* * *



Излизам от вход.
Тръгвам по шумна, оживена улица.
Множество лица, с които се разминавам.
Ъгли на сгради. Стъклени витрини с отражения. Контейнери за смет.
Уморена съм. Свеждам глава. Ушите ми глъхнат. Виждам само
улеите между плочките, през които газя машинално.

Насреща ми никнат най-различни обувки. Те поне не се преструват на слепи.

Подметките на моите обувки – които първи срещат стъпките ми.
Отвсякъде ме дебнат стъпките ми.
Ами ако се събуя боса ?

Прескачам стъпкана цигара, преди малко горяла между нечии пръсти.
Настигам обвивка от вафла и я чувам как изшумява изпод краката ми.
Заобикалям проснато на паважа тяло в балтон и многото торби наоколо му.

Минаващо рамо грубо ме блъсва, но аз не поглеждам.
Трябва да се направи маркировка за пешеходци.

Без да искам се стряскам
щом свърши тротоара
и трябва да пресека.
Не ме е страх от светофара.
И въпреки това
пак не вдигам глава.
Толкова е натежала на рамената ми, че струва ми се след малко ще падне от тях,
ще се търколи на улицата и аз ще започна да я подритвам.
Ще си я подаваме с насрещните крака. Главата ми ще се смее, ще се хили заедно със
всички минувачи.
А тялото ми ....

Бързам по изтрита пешеходна пътека .
Насрещният бордюр липсва




* * *




Домашен прах танцува
Под звуците на джаз
Във стаята
Свидетел му е само лампата на
Нощно шкафче
Пепелникът със
догаряща цигара
стаил се е наблизо.

Синевина полекичка разхожда се по
Ръбовете на предметите
в мълчание погълнати.

гълчавата от радио замислено Виси по
видимите краища на
Вещите.

след себе си Графит на молив
оставя себе си

По страниците бели
на
възрастна тетрадка....


след себе си Графит на молив
оставя себе си
naokolo razhojdat se на радиото звуците?
Синкаво мълчание обгръща вещите
стаил се е наблизо.
Пепелник с
догаряща цигара
Свидетел му е само лампата на
Нощно шкафче
В стаята
Под звуците на джаз
Домашен прах танцува





* * *




Ямайските цветя са мъртви
и само корените техни
остават в мрака да сълзят.

Туземците се спъват в тях и ...




* * *



Underground with the undersound Ъндърграунд със този ъндърсаунд
Underperson doing his underculture Ъндърчовек, който твори своята ъндъркултура.
Here comes the light of a subart pridе Ето идва светлината от гордостта на едно субизкуство.
Here comes the faith at a Jamaican rate Вярата настъпва с ямайска сила.
And what if it's under the ground ? Какво като е ъндър дъ граунд?
It's hidden sun like our life is То е скрито слънце както нашият живот е
under sound. подземен звук.




* * *



“И зла измислица е мойто съществуване” – Атанас Далчев



нео Стих ос Бирка
Neo stih os birkA



v garderoba si
imam
poli, koito nikoga nqma da obleka
prostranstvo izpalneno sas samnenie
za6toto
mislq tvarde mnogo za horata
a v drugoto krilo na tozi garderob
e kuhnqta mi
s absorbator nad pe4kata
savsem kato istinska
lampata dori v nego raboti
hladilnikat pratih na pate6estvie,
za da se opitva da se varne
stiga li tolkova po predmetite ?
moqt dom tova sa ve6tite,
a ve6tite tova sam az

vsa6tnost az sam mom4e
ili tova mai ne trqbva da ima zna4enie
stranno
kakvo ot tova 4e e edinstveno
6tom
ima drugi razli4ni



* * *



Хей, хей, набъбнал змей!

хей, ima li nqkoi
ей
ей, tuk li ste
хей
ехооо, 4uva li nqkoi.
ей...


Vijdate li go onova ne6to tam?
- jertva na veliko izkustvo



* * *




Замислям се
Строя и разрушавам екзистенциални схеми
Прескачам и заобикалям различни стереотипи..
Търся история,
диалог някакъв.
Наблюдавам формите, които преливат във време
замислям се,
без да искам

мисълта ми ме
застрашава.





* * *



има някаква грешка още от самото начало...
и аз най-вече участвам във нея.

докато си мисля, че не трябва да плача
разбирам, че само това е начина
да се справя с абсурда

отбранявам се доколкото мога от себе си
и пак се виждам някъде встрани от
официалната светлина
да рисувам нелегално през нощта
върху Сивото и
на другия ден просто не мога да
обикалям магазините и кафетата и
да вървя с онази хиенска походка...
защо?



* * *



на където и да се обърнеш те дебнат стени...
знаеш, че ако се венчаеш за пролука после
развода ще е мъчителен и дълъг.

Навън вали като из небето.
Милена в една своя песен казва, 4е никога няма да остави съвестта си на пътя да
събира цветя.
Аз никога няма да оставя енергията си. Да забравя, че винаги ще търся начин да я
канализирам, материализирам....

Понякога само един музикален тон може да извика у теб толкова много спомени.
Как е възможно да си вървял по една улица когато си бил на 12 години, на 22, на 62 години.
А да си вървял по нея, когато те е нямало.
Когато не сме разбрали отговора, ние сме решили да зададем въпроса
Когато не сме разбрали нищо, ние сме решили, че трябва да разберем нещо...

Безброй цигари, които са минали през моите пръсти
Безброй мисли, които съзнанието е родило.
Изтъркан опит, който има нужда от ремонт.
Ако можеше да зарежа мозъка си в някой буркан и да си тръгна щях да го направя.
Неспособността да мисля ще е моето избавление в този свят.

иначе способността ми е наказание



* * *


как са родните пазари и месарници?
върви ли там добре парчето?

изедници..

душата ви се храни със бензин...
с
очи на вятъра подхвърлени

и
сякаш някой цял живот
строил е свойта
подигравка.

незабравка.
от някаква ръка откъсната
от мириса си изнасилена
тя скоро ще стои на равта

на средна възраст някаква жена
я кълца и я
готви
за подправка.

после цялото семейство съжалява,
че на вечеря
душата си изяли са.

месарят е човек в съня си.




* * *



Погледнах през правоъгълния стъклен отвор
на една панелна изливка.

навън валеше зелено.

Тънка пластмасова паяжина се спускаше
над недостижимостта на времето
и
полепваше по кожените фигури,
които слабо отразяваха проливния зелен валеж.

После той спря.

Замислих се за визуалните очаквания на мозъка ми.

Изгря плексигласово слънце, което
окъпа кожените фигури в найлонови блясъци.

Тяхната синтетичност ме ослепи.

Тогава изхвърлих погледа си през
илюминатора на малката панелна изливка...



***

trqbva da ima rezistenciq.
4rez smyrtta na edin ot nas.

v savremennata denono6tna atmosfera

te
go imat tozi vtori 6ans
ama ni6to ne mogat da napravqt
za6toto
те
го имат този втори шанс
ама нищо не могат да направят
защото
te
go imat tozi vtori 6ans

you took thiz trip
ooo, yeah.

ti6inata se zatvori
i mi zamirisa na fa major... ili moje bi la bemol
basi zabravila sam notite, mamka mu, mamka mu

a sega mi trqbva ti6ina
kak moje vsi4ko, vsi4ko, vsi4ko da e potanalo v cvetq
цветя bez dryjki

za6toto da ti lipsva ne6to zna4i da znae6 kakvo e
za6to mi se slu4vat ne6ta, koito ne si obеsnqwam to4no na vreme.
za6toto edin priqtel е kazal, 4e muzikata 6te spasi sveta
za6to da ne stanem i nie humansti edin den


човече, когато разбереш, че
добродетелните хора имат недостатъци,
а лошите притежават някои добродетели
какво друго ти остава да поискаш,
освен да не принадлежиш към нито една от
тези възможности...

Приятно пътуване

Xopъp-приказка за малката щастливка

Имало едно време едно малко момиченце. То живеело в големия град и било вечно неспокойно, защото търсело щастието си и същевременно искало да узнае истината за себе си. Така непрестанно лутайки се един ден момиченцето се озовало в непознат за него квартал, не много далеч от центъра. Със сигурни крачки то ходело по сивите и осеяни с дупки улици. В малка раничка на гърба си момиченцето носело сърцето си, така при първа възможност то можело лесно да го извади и да го даде бързо на всеки, който пожелаел да сподели с нея щастието си.

Тогава нещо накарало момиченцето да тръгне по една малка уличка и да се спре пред стара неугледна на вид къща, която имала нови алуминиеви прозорци и здрава желязна врата. Къщата изглеждала необитаема отвън и била обградена от голяма прекопана градина, в която имало в естествен ръст каменна статуя на жена, носеща голям чувал на гърба си. Човек можел само да гадае какво е посадено в градината, като се изключат малките овощни дръвчета, защото било февруари месец.

Момиченцето потреперило на тротоара пред къщата и после бутнало малката градинска портичка, минало през пътечката и се изправило нерешително пред вратата на къщата. “Дали е тук или отново се бъркам”, си помислило то. То се колебаело дълго време дали да натисне звънеца или да си тръгне.

Тогава зърнало, че пердето на един от прозорцито се помръднал и разбрало, че някой го наблюдава. Решило се и натиснало звънеца. Тогава с притеснение то погледнало към кривите си крака, смешно тънките си глезени, грубите си ръце. Отвътре се чули стъпки. Вратата се отворила и на рамката й се показал странен на вид човек. Колкото и да го гледало момиченцето не можело да определи лицето му, защото чертите му като че ли се менели постоянно. Единственото, което видяло със сигурност били много сините очи на човека и това, че той бил по-голям от нея поне с десет години. Момиченцето се стреснало и леко се дръпнало назад, двамата се гледали известно време. Той изглеждал отегчен:

- Какво искате?

- Търся щастието си и истината за себе си.. – отвърнала тя плахо.

- Хм – той се усмихнал леко съжалително – не знам кой ви е пратил насам, но нещо сте се объркали, тук няма такива неща... не мога да ви помогна. – Той тръгнал да затваря вратата и изтърсил – Пробвайте при съседите.

За първи път очите на момиченцето се налели със сълзи. В думите му се четяло отчаяние:

- Вижте, разбирам, че сигурно се натрапвам, но може ли все пак да вляза?

Мъжът се спрял леко очуден, после с безразличен жест й казал да заповяда.

Къщата била спретната, мебелите били нито нови, нито стари, нито скъпи, нито евтини. Момиченцето се оглеждало мълчаливо. Той понечил да вземе раничката й, но тя се дръпнала уплашено назад. Той отишъл до старомоден на вид грамофон и натиснал някакво копче. Вместо плоча върху кръгла плоскост започнали да се въртят светлини в най-различни цветове и се разнесла странна леко игрива музика. Момиченцето се усмихнало и подскочило радостно няколко пъти във въздуха. Мъжът сякаш също се отпуснал и унилото му изражение за миг се сменило с широка усмивка. Тогава в погледа му блеснала налудничава искра и той внезапно ударил на зарадваното момиченце силен шамар. Както сияело изражението на детето в миг угаснало, то било на път да се разплаче. Мъжът спрял музиката, строго го изгледал:

- Няма ли да си ходиш вече, имам работа...

Момиченцето се окопитило и през сълзи погледнало човека, чиито очи били непроницаеми, а изражението унило. Тогава то промълвило:

- Не, няма, мисля да остана още малко..

Тогава мъжът й казал, че е наказана, завел я до един от ъглите на едната стая, накарал я да застане на колене и да си вдигне ръцете с лице към стената. Момиченцето го послушало и се съсредоточило в една точка в ъгъла пред себе си. Мъжът отишъл пред едно огледало в коридора и започнал да прави най-различни гримаси пред него. Кривял лицето си в странни форми, после изведнъж наметнал някакъв парцал и излязал, заключил вратата.

Нямало го дълго време, а момиченцето все така седяло на колене, втренчено в ъгъла и леко се полюлявало от омаломощение. Раничката със сърцето й все още била на гърба й. По едно време й писнало, тя станала и започнала да се разхожда из къщата. По стените имало абстрактни картини, в които тя се опитвала да различи нещо. Някои от картините били просто черни дупки в различни нюанси, щом бръкнела в тях и ръката й потъвала в черното нищо, тя ахвала и уплашено се дръпвала назад. Други картини се движели и пред очите й, цветовете и формите сменяли местата си. Дори едно жълто се подало от картината и я оцапало по нослето.

Изведнъж входната врата се отключила и мъжът се втурнал вътре, видял , че малката я няма и почнал да я търси из къщата. Тя се скрила в един шкаф, треперейки. Той го отворил и тогава тя се опитала да се защити, боричкали се известно време. Той свалил раничката й и под писъците й я заключил в стоманен сейф в стената. Тя плачела и той е вдигнал и я понесъл на ръце из къщата, въртял се и подскачал с нея, докато тя хлипала. После я занесъл в кухнята и я сложил да седне на кухненския плот, покрит с фаянсови плочки. Извадил от джоба си някаква сладка и й я подал. Тя без да се колебае лакомо я налапала и явно много й се усладила. Той я целунал по главичката. Разкопчал копчето на ризката и на панталонките й, после тя сама се съблякла по пликчета и по потник. Той се възбуждал и се търкал в нея. Навън валяло проливен дъжд. Изненадващо откъде мъжът извадил от някъде голяма лакрицова близалка под формата на дръжка за чадър и я поднесъл към устата й. Тя я облизала и той започнал да я вкарва в устата й бавно и равномерно, после близал близалката й той. После я сложил да седне в скута си с лице към него. През цялото време двамата се гледали в очите, заспали прегърнати на пода.

На сутринта той си правел кафе, тя чай, докато пушил той я попитал:

- Е, намери ли това, което търсеше?

- Ми.. не знам.. мисля, че не...

Той сякаш се замислил за малко и после отвърнал:

- Съжалявам, това е всичко, което мога да предложа..

Потънали в мълчание. После той казал, че излиза по работа и тя поискала да излезе с него. Той не й позволил и я заключил в къщата отново. Тя плакала малко, после решила да се забавлява и започнала да рисува с цветни моливи в едно блокче. Мъжът се върнал късно и я заварил заспала над рисунката.

- Ако беше помислила малко повече за формата щеше да излезе нещо, защото идеята ти е интересна.. – изказал мнение той.

Тя го изгледала стреснато. Изведнъж момиченцето започнало да се надува и надува. Лицето, тялото й, всичко се надувало като балон с бърза скорост. Отначало малката била уплашена, но после придобила спокойно изражение и докато се надувала пред леко озадачения поглед на мъжа постоянно повтаряла:

- Аз ще компенсирам всичко, аз ще компенсирам всичко

Момиченцето започнало да изпълва стаята и да избутва мъжа, който бил принуден да излезе в коридора, после туловището й започнало да пълни всички други стаи в къщата и мъжа бил принуден да излезе на двора, сред градината. Като цяло той не бил много разстроен и гледал как тялото се опитвало да излезе през вратите и прозорците. Къщата била на път да се пръсне на всички посоки.

Навън вече било късна пролет, слънцето ярко огрявало земята, градината била пълна с красиви цветя, дръвчета, зелена трева. Невъзмутим мъжът отишъл зад къщата. Върнал се с една голяма вила за сено и през един от прозорците спукал огромното тяло на момиченцето. То започнало да се отдува и да свисти, в този момент задухал силен студен вятър, облаци покрили небето, докато туловището се смалявало и издавало странни свистящи звуци. Навън се разразила страшна пролетна буря, рукнал обилен дъжд с гръмотевици и светкавици. Обезумял мъжът се втурнал в къщата, намушил през корема спадналото момиченце безмилостно на вилата си и го изнесъл навън на двора. Изправил вилата наобратно и я забил в земята, момиченцето гледало уплашено с широко отворени очи. Шиповете на вилата били излязли от другата страна на гърба му. Кръвта бавно капела и се стичала по дръжката на вилата. Дъждът не спирал и тогава светкавица присветнала във въздуха. Мъжът влязъл вътре и запалил цигара. Отвън гръм ударил вилата с момиченцето и то започнало да се пече бавно във въздуха. Скоро дъждът спрял, но времето си останало мрачно. На вилата имало един полуовъглен детски труп, който пушел откъм главата. Наоколо всичко било посивяло, есента била дошла и дърветата, цветята и тревата били повехнали.

Тогава една небесна пролука се отворила и един ангел се спуснал при момиченцето. Той го отскубнал от вилата, измил саждите и кръвта и го върнал към живота, макар белезите от раните все още да били пресни и дълбоки. Момиченцето му благодарило и влязло в къщата. От кухнята взело един голям кухненски нож, намерило мъжа, който в този момент пишел с бели букви нещо на голяма черна хартия. Отишла до него, погледнала го в очите и с рязко движение забила ножа до дръжката в сърцето му. Той дори не се очудил, спрял за малко да пише и я погледнал безизразно, после продължил. Момиченцето поискало ключовете от сейфа, за да вземе раничката със сърцето си, но той дори не й проговорил. Тя започнала да крещи и да се блъска в него, мятала се насам натам, изпаднала в истерия. Раната от вилата в корема й се отворила и навсякъде момиченцето пръскало кръв и оставяло кървави следи. Мъжът все така седял със забития в сърцето му нож, след него оставала плътна кървава вада. Бил много пребледнял, разхождал се из къщата, пушел цигари и рисувал. Привечер двамата излезли на верандата:

- Е, намери ли това, за което беше дошла... щастие и какво беше още истина…?

- Ми... не…. не знам, мисля, че не...

- Лошо, не мога да ти помогна..

- Нищо, не се притеснявай, аз взех да свиквам тук, даже мисля, че ще поостана..

- Хм, ти си знаеш. – той си дръпва от цигарата – Искаш ли да ти върна сърцето?

Тя се замислила, задухал силен студен вятър, който развял тъмната й коса.

- Не, не искам, по-добре да седи по-далеч от мен, така болката се понася по-леко.

Той сякаш се опитал да й се усмихне и несъзнателно докоснал забития в гърдите си нож. Зимата наближавала. Слънцето залязвало над покривите на къщите. Била изминала почти една година откакто момиченцето потропало на тази врата. Двамата, седели един до друг, загледани в различни посоки. Те леко докосвали ръцете си, а под тях се образувала черна локва кръв, в която фигурите им се отразявали като в огледало.

Snowspotting

Онази вечер усещах как из въздуха се мотаят много неочаквани емоции. Просто на някои вечери им личи от рано, че няма да са като всички останали. Криси дойде с колата си и се смъкнахме към центъра, където празнотата на улиците вдъхновяваше случайните минувачи да се усмихват един на друг. Имаше среща за сняг и на нея случайно засякохме една приятелка. Тя носеше забавна шапка от розов плюш. Изглеждаше точно като човек, който отива на парти, но понякога хората подсъзнателно се обличат според неизпълнените си желания. Мацката ни замъкна в уютния апартамент на приятеля си, досущ в центъра и там си правихме снимки и снежни линии. Приятелят й през повечето време не отделяше поглед от голям монитор и някакъв ловен куест. Мацката имаше морско свинче и заек и ги извади да си поиграем с тях. Навихме я да дойде с нас, гаджето й също я съжали, защото тя не беше излизала никъде от 2 месеца насам. Не че това има толкова голямо значение за това, което предстои да опиша, но историите все трябва да започват от някъде нали...
Трите се занесохме в музикалното мазе на един приятел и се веселихме няколко часа, пеейки народни песни и блъскайки по разни кутии с пръчки, в различни форми, без ритъм, понякога със, без да искаме, смях. А телефонът ми звънеше..
Обаждаха се от първоначалното място, на което бях, че ме чакат да се върна, за да ходим на парти. Вечерта тепърва започваше, беше едва 3. С много усилие накарах Криси да ме закара до мястото и там намерих 6-7 подскачащи и оцъклени животни, които май се зарадваха като ме видяха. Всички се наблъскахме в един миниван, бивша линейка, с буркан на капака, който за съжаление не работеше. Боби ни возеше като чували с картофи и отзад стана манджа с грозде, аз и още трима се джуркахме в разни боклуци и крещяхме, мисля че от удоволствие.
Стигнахме.
Леговището на Снежния човек беше полупълно, както обикновено в петък. И бийта си беше дежурният – някаква смесица между тех, хаус и електро, но добра смесица, да. Засилихме се към бирите и към шефа, който каза, че не продава лакомства наполовина, а аз имах само 5 кинта. Усмихнах му се. Викам си какво пък и на сухо мога да я изкарам тази нощ, толкова много ми се танцуваше. Тогава го видях... Появи се от някъде, с дълга коса и опърпани дрехи и танцуваше страшно добре. Правеше чупки на прекрасните места и от самите му движения музиката се разчупваше и звучеше още по-прекрасно. Трудно можех да откъсна поглед от него. Той видя, че го гледам и като че ли ми се зарадва. Всеки се забавляваше по свой начин. Аз не можех да спра да се въртя и да разчупвам тялото си, което имаше огромна нужда да се раздвижи и да танцува. Тогава се появи шефа и ми се усмихна, каза, че за него е важно всички тук да се забавляват и ми подаде половин сладка, каза, че не му е до парите и се радва да почерпи. Аз засиях и му благодарих. Отидох до тоалетна да пия вода и там го засякох, правеше снежни линии върху личната си карта. Обърна се към мен и ме покани, аз отказах категорично. Той опита пак и аз му казах, че за тази вечер снега ми е достатъчен. Тогава той каза, че черпи, защото има повод и ако му откажа ще го обидя много. Аз го питах какъв е повода и той отвърна: “Преди няколко часа станах баща, имам син.” И ме погледна усмихвайки се... аз се стъписах, погледнах го и сякаш се разтворих в очите му. “Това е най-странното и най-прекрасното нещо на света”, му казах, усмихвайки се. Почерпих се и двамата се заговорихме.. така цяла вечер. Танцуваме и си говорим. Защо нараняваме тези, които най-много обичаме, защо се чувстваме по-странно от другите, колко пъти още трябва да се прераждаме, как човек сам материализира всичко, в което вярва. Той ми каза, че първо трябва да разбера истината за себе си, после да си простя и после да обичам... Звучеше наистина мъдро, не като знаещ или умен, а просто мъдър... Каза, че работил като танцьор на Слънчев бряг и затова се кълчел така добре. Към 9 сутринта той ме покани да пием по една ракия в тях заради бебето, аз се почудих малко и приех. Не живееше далече от леговището. Беше кристално ясна, слънчева и много студена сутрин. Вървяхме през парка. Той каза, че трябва да намери банка и да изтегли някакви пари, но в събота сутрин това беше трудно начинание. Жена му се обади почна нещо да му пищи по телефона, той се оправдаваше, аз мълчах и накрая той затвори. Започнахме да прекосяваме моста. Палави отблясъци на студеното слънце ме караха да присвивам внезапно очите си. Не си спомням всичко, за което сме си говорили, спомням си само може би основните неща, но в историята и у самия него имаше нещо толкова потресаващо... Когато бил малък баща му работел в Кремиковци, поправял машините. Един ден го пратили да оправя една счупена огромна машина и уж всичко било обезопасено и машината не работела. Но щом влязъл вътре човекът бил прерязан на две. “Кремиковци уби баща ми”, така каза той. После майка му, явно непрокопсаница, решила да го даде в дом за сираци, защото нямала пари, с които да го отгледа. Появили се майката и бащата на баща му, бабата и дядото и го взели при себе си, те го отгледали. През това време майка му отворила нещо като вертеп в апартамента им в Люлин, после продала панела и потънала някъде с парите. Той каза, че не я е виждал повече от 15 години. От устата и на двама ни излизаше дъх. Улицата, по която вървяхме беше прошарена – слънцето проникваше иззад някои къщи, други хвърляха дълга сянка по пътя ни. Той каза, че сме близо и продължи историята си. С дядо си и баба си живял по различни места, главно из югозападна България. После един ден му писнало и дошъл в София едно лято след като изкарал казармата. Бил само по дънки, тениска и имал точно 10 лева в джоба. Спял на пейките пред НДК. Стигнахме до олющен панелен блок, мизерен вход, слънцето остана отвън. На първия етаж влязохме в нещо като стая на общежитие. Тапетите бяха поне на 20 години, изтърбушено легло, два стола, соцмасичка и лакирана соцсекция с някакви боклуци в нея, омазани пердета висяха плътно пред прозорците. Аз малко се стъписах и като че ли се върнах в реалността, в неговата реалност. Помислих си , че тук след ден-два ще дойде да живее бебето му..
Нямахме цигари и той сипа в две пластмасови чашки някаква силна ракия, която ти изгаря гърлото от раз. Телефонът започна да звъни, мелодията беше на бебешки смях, беше жена му, която след като му крещя още, започна да му диктува дълъг списък с неща, които да купи и да и занесе в болницата: тоалетна хартия, нощница, дамски превръзки, кисело мляко, натурален сок... Аз седях абсолютно неподвижна и потъвах в предметите наоколо. Говориха дълго, тя го караше да повтори какво е записал. Той затвори. Казахме си на здраве. Той ме погледна все едно имаше прердвид: “Е, какво, разбираш ли ме или не?” После извади отнякъде едно топче сняг, увито в найлон и почна да прави дълги линии по масата. Каза, че бил шанодилър, но само по-малко и имал проблеми често, но това било в реда на нещата и пак започна да ме черпи. Този път аз категорично отказах, достатъчно ми бе уютно в прегръдката на сладката, която сега бе започнала да се отпуска. Той не настояваше много. Бебешкият глас от телефона се обади отново, но той не го вдигаше, а пътуваше по линиите. Аз го гледах с интерес от другата страна на малката масичка. Той ме пита дали искам да рисуваме, извади, блокче и два молива, сложи го между нас. Аз нарисувах машинално една спирала по средата на листа. Той продължи разказа си. С последните 5 лева отишъл на някаква дискотека и там един добре изглеждащ на външен вид човек се приближил до него и му казал, че изглежда точно така все едно си търси работа и квартира. Той му се усмихнал и онзи му казал, че ще му даде пари и квартира и работа в неговата фирма. Спогодили се. Щастлив от случайността, снежко прекарал няколко дни в охолство. Той рисуваше с несигурни движения криви лица в своята част на белия лист. После един ден работодателят му се обадил, дал му адрес и му казал, че трябва да отиде да си поговори с една жена за работата. Той отишъл на адреса, озовал се в хотелска стая и насреща си що да види - някаква пищна кака в скъпи парцали. Тя го питала знае ли какво ще правят, а той й казал, че ще си говорят. Тя се усмихнала и прибавила, че освен да си говорят трябва да правят и разни други неща. Тогава той се втрещил и разбрал, че трябва да ебе тази жена, както и много други след нея.. и така година и половина без прекъсване. Докато се осъзнал вече имал доходна работа като жиголо в столицата. Каза ми, че никога през живота си не се бил чувствал толкова гадно – безличен използван парцал. После свикнал. Аз не можех да рисувам и го гледах внимателно, попивайки всичко. През цялото време той ми разказваше за себе си, аз го слушах. За него останах абсолютно непозната личност. После някак успял да приключи с това и избягал. Намерил си мацка, 5 години по-малка от него, момиче от Харманли. В стаята имаше нейна снимка, нищо особено. Последно от година се захванал да прави сандвичи на едно място, няма да казвам кое и така, намерил щастието си. Всъщност докато ми разправяше част от това ние седяхме един до друг на леглото. Той ми посегна и започна да ме гали, телефонът с бебешкия смях отново започна да звъни. Аз го погледанх мълчаливо ... мислех си колко е грозна неговата част от рисунката, как в тази стая мирише на мухъл и на фасове, как някъде там има едно момиче на 20, което чака нощницата си и иска да хапне кисело мляко и едно новородено бебе, което не е виновно за нищо, за абсолютно нищо от това, което се случва. Той искаше да ме целуне, но аз се дръпнах, искаше да ме опипва и явно искаше да правим секс, а аз си помислих колко лесно е да стане това, докато слушаме как жена му звъни от болницата, а ние се клатим на изтърбушеното легло. В един момент скочих и избягах, през вратата, през входа, през живота му, навън на слънце. Двама наркомани на стълбите отвън ме погледнаха унило, докато минавах покрай тях. Отидох на спирката и зачаках тролея. Дълго време гледах през нещата без да ги виждам и треперех. Тролеят не дойде и аз тръгнах пеша...

Your Nishtiol

Никога не ми е вървяло в любовта. На нито един Св. Валентин досега не е имало някой, който да ми даде знак за нея...
Ако започна да описвам в момента всичките си объркани връзки това ще се превърне в една одисея на нещастието или по-точно в сага на неудовлетвореността от срещите със сбъркали пътя индивиди от срещуположния пол... Защо винаги съм срещала такива ли?!..може би защото аз самата съм точно обратното и това винаги много е плашело повечето свестни мъже..
Така, привличайки слабостта у другите, аз пътувах към едно неизвестно настояще и бях дълбоко наранена от ситуацията и от себе си, защото не разбирах какво толкова ми има..
Тогава се появи странен персонаж от противоположния пол, който не беше толкова объркан колкото другите и все пак тичаше през една градина без да знае, че е градинар. Всички много го приветстваха, защото не газеше цветята като другите и се държеше добре с почвата. Аз се въодушевих, защото освен слабостта в него имаше някои други прекрасни уравнения, които ми бе интересно да решавам.. После си казах, че трябва да го хвана за ръка и да го заведа някъде, защото исках да изпитам онова свое усещане за случване, което само някои от приятелите ми са споделяли с мен. Навлязохме в трънлива градина с много буренаци и паяжини от бодлива тел. Пред опцията да седим на старото място и да не случваме нищо, предпочитах 100 пъти да навляза в гъстия трънак.. за него не знам, той почти през цялото време се оплакваше, но ме следваше, защото изглежа и на него му беше скучно. Слънцето знойно препичаше и накрая стигнахме до един гъсталак, крайна спирка на бодливото ни пътуване. Аз исках може би да седнем на земята и той да ме погали, но тя беше осеяна с тръни и аз изпитах поредното разочарование. Разбрахме, че в тези тръни нищо няма да се случи и запонахме да се връщаме назад, назад към нищото, назад към опита да си бръкнем в сърцата без да ги извадим, прекосявайки знойната бодлива градина. Тогава той падна върху скупчване на игли и се убоде,а аз се смях много, защото го обичах. Сега той ми написа, че нямал точния размер ботуши, с които да ходи по гърба ми. Не знам ти дали харесваш ботуши, Хари, но аз предпочитам гуменки, а ако нямаш точния размер, иди и си купи ако можеш и искаш. Иначе не държа кой знае колко да се разхождаш по гърба ми, може да го разстриеш, защото е изкривен. Отиди и си откъсни някоя маргаритка от сивата ти градина, те са толкова много и толкова едни и същи. Спомняш ли си как умира Люцкан? Протегнат към едно цвете, което се опитва да погали, гниещ на слънцето с рана от куршум в гърдите..Говориш така, все едно не знаеш, че за себе си знаеш толкова малко, колкото знаеш за другите. И все едно си много засегнат, някой ти е отрязал главата с две, не с едно изречение само... ми аз ако дойда и те бутна ти сигурно ще се разпаднеш! Та имам предвид, че това е несериозна история, черно на бяло, нищо на никой, без кой знае какво към не кой знае какво.. дори по-лошо и към още по-лошо, защото освен, че никой не ме е обичал никога, никой и не ме е наранявал повече от теб никога.. може би просто сме лоша комбинация, силна, но лоша, а в този комбинат хората нямат право на грешки, защото ги уволняват ..
И вместо да се смееш и да ме презираш и да пишеш разни несвързани душевни витриоли-клоаки когато няма друг начин да противостоиш на ужасно силното ми его и личност, може да се опиташ да построиш здрав мост между две души, такъв какъвто никога не си строил и няма явно и да построиш .. но това не е за всеки, не е и за мен, не че сега като разбирам какво съм, мога да го контролирам.. но мисля, че наистина се боря, за разлика от теб, седящ и цвърчащ в някакви чатове и блогове. Колкото за принца, несъществуващ или обратното, ти сам знаеш, че той ще дойде и ще ме вземе с карета, с почести и блясък, седна ли само да нарисувам картинката и себе си в нея... но сега имам друга работа. А ти иди да се попечеш малко на слънце, че много си побледнял, разгледай какво става в Амстердам, изпуши една трева и си намери някой друг за приятел, жена или каквото и да е там от схемата, защото аз отивам да се лекувам...
А и щях да забравя да ти честитя празника днес, да си жив и здрав заедно с нашата несъстояла се любов!