Snowspotting

Онази вечер усещах как из въздуха се мотаят много неочаквани емоции. Просто на някои вечери им личи от рано, че няма да са като всички останали. Криси дойде с колата си и се смъкнахме към центъра, където празнотата на улиците вдъхновяваше случайните минувачи да се усмихват един на друг. Имаше среща за сняг и на нея случайно засякохме една приятелка. Тя носеше забавна шапка от розов плюш. Изглеждаше точно като човек, който отива на парти, но понякога хората подсъзнателно се обличат според неизпълнените си желания. Мацката ни замъкна в уютния апартамент на приятеля си, досущ в центъра и там си правихме снимки и снежни линии. Приятелят й през повечето време не отделяше поглед от голям монитор и някакъв ловен куест. Мацката имаше морско свинче и заек и ги извади да си поиграем с тях. Навихме я да дойде с нас, гаджето й също я съжали, защото тя не беше излизала никъде от 2 месеца насам. Не че това има толкова голямо значение за това, което предстои да опиша, но историите все трябва да започват от някъде нали...
Трите се занесохме в музикалното мазе на един приятел и се веселихме няколко часа, пеейки народни песни и блъскайки по разни кутии с пръчки, в различни форми, без ритъм, понякога със, без да искаме, смях. А телефонът ми звънеше..
Обаждаха се от първоначалното място, на което бях, че ме чакат да се върна, за да ходим на парти. Вечерта тепърва започваше, беше едва 3. С много усилие накарах Криси да ме закара до мястото и там намерих 6-7 подскачащи и оцъклени животни, които май се зарадваха като ме видяха. Всички се наблъскахме в един миниван, бивша линейка, с буркан на капака, който за съжаление не работеше. Боби ни возеше като чували с картофи и отзад стана манджа с грозде, аз и още трима се джуркахме в разни боклуци и крещяхме, мисля че от удоволствие.
Стигнахме.
Леговището на Снежния човек беше полупълно, както обикновено в петък. И бийта си беше дежурният – някаква смесица между тех, хаус и електро, но добра смесица, да. Засилихме се към бирите и към шефа, който каза, че не продава лакомства наполовина, а аз имах само 5 кинта. Усмихнах му се. Викам си какво пък и на сухо мога да я изкарам тази нощ, толкова много ми се танцуваше. Тогава го видях... Появи се от някъде, с дълга коса и опърпани дрехи и танцуваше страшно добре. Правеше чупки на прекрасните места и от самите му движения музиката се разчупваше и звучеше още по-прекрасно. Трудно можех да откъсна поглед от него. Той видя, че го гледам и като че ли ми се зарадва. Всеки се забавляваше по свой начин. Аз не можех да спра да се въртя и да разчупвам тялото си, което имаше огромна нужда да се раздвижи и да танцува. Тогава се появи шефа и ми се усмихна, каза, че за него е важно всички тук да се забавляват и ми подаде половин сладка, каза, че не му е до парите и се радва да почерпи. Аз засиях и му благодарих. Отидох до тоалетна да пия вода и там го засякох, правеше снежни линии върху личната си карта. Обърна се към мен и ме покани, аз отказах категорично. Той опита пак и аз му казах, че за тази вечер снега ми е достатъчен. Тогава той каза, че черпи, защото има повод и ако му откажа ще го обидя много. Аз го питах какъв е повода и той отвърна: “Преди няколко часа станах баща, имам син.” И ме погледна усмихвайки се... аз се стъписах, погледнах го и сякаш се разтворих в очите му. “Това е най-странното и най-прекрасното нещо на света”, му казах, усмихвайки се. Почерпих се и двамата се заговорихме.. така цяла вечер. Танцуваме и си говорим. Защо нараняваме тези, които най-много обичаме, защо се чувстваме по-странно от другите, колко пъти още трябва да се прераждаме, как човек сам материализира всичко, в което вярва. Той ми каза, че първо трябва да разбера истината за себе си, после да си простя и после да обичам... Звучеше наистина мъдро, не като знаещ или умен, а просто мъдър... Каза, че работил като танцьор на Слънчев бряг и затова се кълчел така добре. Към 9 сутринта той ме покани да пием по една ракия в тях заради бебето, аз се почудих малко и приех. Не живееше далече от леговището. Беше кристално ясна, слънчева и много студена сутрин. Вървяхме през парка. Той каза, че трябва да намери банка и да изтегли някакви пари, но в събота сутрин това беше трудно начинание. Жена му се обади почна нещо да му пищи по телефона, той се оправдаваше, аз мълчах и накрая той затвори. Започнахме да прекосяваме моста. Палави отблясъци на студеното слънце ме караха да присвивам внезапно очите си. Не си спомням всичко, за което сме си говорили, спомням си само може би основните неща, но в историята и у самия него имаше нещо толкова потресаващо... Когато бил малък баща му работел в Кремиковци, поправял машините. Един ден го пратили да оправя една счупена огромна машина и уж всичко било обезопасено и машината не работела. Но щом влязъл вътре човекът бил прерязан на две. “Кремиковци уби баща ми”, така каза той. После майка му, явно непрокопсаница, решила да го даде в дом за сираци, защото нямала пари, с които да го отгледа. Появили се майката и бащата на баща му, бабата и дядото и го взели при себе си, те го отгледали. През това време майка му отворила нещо като вертеп в апартамента им в Люлин, после продала панела и потънала някъде с парите. Той каза, че не я е виждал повече от 15 години. От устата и на двама ни излизаше дъх. Улицата, по която вървяхме беше прошарена – слънцето проникваше иззад някои къщи, други хвърляха дълга сянка по пътя ни. Той каза, че сме близо и продължи историята си. С дядо си и баба си живял по различни места, главно из югозападна България. После един ден му писнало и дошъл в София едно лято след като изкарал казармата. Бил само по дънки, тениска и имал точно 10 лева в джоба. Спял на пейките пред НДК. Стигнахме до олющен панелен блок, мизерен вход, слънцето остана отвън. На първия етаж влязохме в нещо като стая на общежитие. Тапетите бяха поне на 20 години, изтърбушено легло, два стола, соцмасичка и лакирана соцсекция с някакви боклуци в нея, омазани пердета висяха плътно пред прозорците. Аз малко се стъписах и като че ли се върнах в реалността, в неговата реалност. Помислих си , че тук след ден-два ще дойде да живее бебето му..
Нямахме цигари и той сипа в две пластмасови чашки някаква силна ракия, която ти изгаря гърлото от раз. Телефонът започна да звъни, мелодията беше на бебешки смях, беше жена му, която след като му крещя още, започна да му диктува дълъг списък с неща, които да купи и да и занесе в болницата: тоалетна хартия, нощница, дамски превръзки, кисело мляко, натурален сок... Аз седях абсолютно неподвижна и потъвах в предметите наоколо. Говориха дълго, тя го караше да повтори какво е записал. Той затвори. Казахме си на здраве. Той ме погледна все едно имаше прердвид: “Е, какво, разбираш ли ме или не?” После извади отнякъде едно топче сняг, увито в найлон и почна да прави дълги линии по масата. Каза, че бил шанодилър, но само по-малко и имал проблеми често, но това било в реда на нещата и пак започна да ме черпи. Този път аз категорично отказах, достатъчно ми бе уютно в прегръдката на сладката, която сега бе започнала да се отпуска. Той не настояваше много. Бебешкият глас от телефона се обади отново, но той не го вдигаше, а пътуваше по линиите. Аз го гледах с интерес от другата страна на малката масичка. Той ме пита дали искам да рисуваме, извади, блокче и два молива, сложи го между нас. Аз нарисувах машинално една спирала по средата на листа. Той продължи разказа си. С последните 5 лева отишъл на някаква дискотека и там един добре изглеждащ на външен вид човек се приближил до него и му казал, че изглежда точно така все едно си търси работа и квартира. Той му се усмихнал и онзи му казал, че ще му даде пари и квартира и работа в неговата фирма. Спогодили се. Щастлив от случайността, снежко прекарал няколко дни в охолство. Той рисуваше с несигурни движения криви лица в своята част на белия лист. После един ден работодателят му се обадил, дал му адрес и му казал, че трябва да отиде да си поговори с една жена за работата. Той отишъл на адреса, озовал се в хотелска стая и насреща си що да види - някаква пищна кака в скъпи парцали. Тя го питала знае ли какво ще правят, а той й казал, че ще си говорят. Тя се усмихнала и прибавила, че освен да си говорят трябва да правят и разни други неща. Тогава той се втрещил и разбрал, че трябва да ебе тази жена, както и много други след нея.. и така година и половина без прекъсване. Докато се осъзнал вече имал доходна работа като жиголо в столицата. Каза ми, че никога през живота си не се бил чувствал толкова гадно – безличен използван парцал. После свикнал. Аз не можех да рисувам и го гледах внимателно, попивайки всичко. През цялото време той ми разказваше за себе си, аз го слушах. За него останах абсолютно непозната личност. После някак успял да приключи с това и избягал. Намерил си мацка, 5 години по-малка от него, момиче от Харманли. В стаята имаше нейна снимка, нищо особено. Последно от година се захванал да прави сандвичи на едно място, няма да казвам кое и така, намерил щастието си. Всъщност докато ми разправяше част от това ние седяхме един до друг на леглото. Той ми посегна и започна да ме гали, телефонът с бебешкия смях отново започна да звъни. Аз го погледанх мълчаливо ... мислех си колко е грозна неговата част от рисунката, как в тази стая мирише на мухъл и на фасове, как някъде там има едно момиче на 20, което чака нощницата си и иска да хапне кисело мляко и едно новородено бебе, което не е виновно за нищо, за абсолютно нищо от това, което се случва. Той искаше да ме целуне, но аз се дръпнах, искаше да ме опипва и явно искаше да правим секс, а аз си помислих колко лесно е да стане това, докато слушаме как жена му звъни от болницата, а ние се клатим на изтърбушеното легло. В един момент скочих и избягах, през вратата, през входа, през живота му, навън на слънце. Двама наркомани на стълбите отвън ме погледнаха унило, докато минавах покрай тях. Отидох на спирката и зачаках тролея. Дълго време гледах през нещата без да ги виждам и треперех. Тролеят не дойде и аз тръгнах пеша...

Your Nishtiol

Никога не ми е вървяло в любовта. На нито един Св. Валентин досега не е имало някой, който да ми даде знак за нея...
Ако започна да описвам в момента всичките си объркани връзки това ще се превърне в една одисея на нещастието или по-точно в сага на неудовлетвореността от срещите със сбъркали пътя индивиди от срещуположния пол... Защо винаги съм срещала такива ли?!..може би защото аз самата съм точно обратното и това винаги много е плашело повечето свестни мъже..
Така, привличайки слабостта у другите, аз пътувах към едно неизвестно настояще и бях дълбоко наранена от ситуацията и от себе си, защото не разбирах какво толкова ми има..
Тогава се появи странен персонаж от противоположния пол, който не беше толкова объркан колкото другите и все пак тичаше през една градина без да знае, че е градинар. Всички много го приветстваха, защото не газеше цветята като другите и се държеше добре с почвата. Аз се въодушевих, защото освен слабостта в него имаше някои други прекрасни уравнения, които ми бе интересно да решавам.. После си казах, че трябва да го хвана за ръка и да го заведа някъде, защото исках да изпитам онова свое усещане за случване, което само някои от приятелите ми са споделяли с мен. Навлязохме в трънлива градина с много буренаци и паяжини от бодлива тел. Пред опцията да седим на старото място и да не случваме нищо, предпочитах 100 пъти да навляза в гъстия трънак.. за него не знам, той почти през цялото време се оплакваше, но ме следваше, защото изглежа и на него му беше скучно. Слънцето знойно препичаше и накрая стигнахме до един гъсталак, крайна спирка на бодливото ни пътуване. Аз исках може би да седнем на земята и той да ме погали, но тя беше осеяна с тръни и аз изпитах поредното разочарование. Разбрахме, че в тези тръни нищо няма да се случи и запонахме да се връщаме назад, назад към нищото, назад към опита да си бръкнем в сърцата без да ги извадим, прекосявайки знойната бодлива градина. Тогава той падна върху скупчване на игли и се убоде,а аз се смях много, защото го обичах. Сега той ми написа, че нямал точния размер ботуши, с които да ходи по гърба ми. Не знам ти дали харесваш ботуши, Хари, но аз предпочитам гуменки, а ако нямаш точния размер, иди и си купи ако можеш и искаш. Иначе не държа кой знае колко да се разхождаш по гърба ми, може да го разстриеш, защото е изкривен. Отиди и си откъсни някоя маргаритка от сивата ти градина, те са толкова много и толкова едни и същи. Спомняш ли си как умира Люцкан? Протегнат към едно цвете, което се опитва да погали, гниещ на слънцето с рана от куршум в гърдите..Говориш така, все едно не знаеш, че за себе си знаеш толкова малко, колкото знаеш за другите. И все едно си много засегнат, някой ти е отрязал главата с две, не с едно изречение само... ми аз ако дойда и те бутна ти сигурно ще се разпаднеш! Та имам предвид, че това е несериозна история, черно на бяло, нищо на никой, без кой знае какво към не кой знае какво.. дори по-лошо и към още по-лошо, защото освен, че никой не ме е обичал никога, никой и не ме е наранявал повече от теб никога.. може би просто сме лоша комбинация, силна, но лоша, а в този комбинат хората нямат право на грешки, защото ги уволняват ..
И вместо да се смееш и да ме презираш и да пишеш разни несвързани душевни витриоли-клоаки когато няма друг начин да противостоиш на ужасно силното ми его и личност, може да се опиташ да построиш здрав мост между две души, такъв какъвто никога не си строил и няма явно и да построиш .. но това не е за всеки, не е и за мен, не че сега като разбирам какво съм, мога да го контролирам.. но мисля, че наистина се боря, за разлика от теб, седящ и цвърчащ в някакви чатове и блогове. Колкото за принца, несъществуващ или обратното, ти сам знаеш, че той ще дойде и ще ме вземе с карета, с почести и блясък, седна ли само да нарисувам картинката и себе си в нея... но сега имам друга работа. А ти иди да се попечеш малко на слънце, че много си побледнял, разгледай какво става в Амстердам, изпуши една трева и си намери някой друг за приятел, жена или каквото и да е там от схемата, защото аз отивам да се лекувам...
А и щях да забравя да ти честитя празника днес, да си жив и здрав заедно с нашата несъстояла се любов!