Имало едно време едно малко момиченце. То живеело в големия град и било вечно неспокойно, защото търсело щастието си и същевременно искало да узнае истината за себе си. Така непрестанно лутайки се един ден момиченцето се озовало в непознат за него квартал, не много далеч от центъра. Със сигурни крачки то ходело по сивите и осеяни с дупки улици. В малка раничка на гърба си момиченцето носело сърцето си, така при първа възможност то можело лесно да го извади и да го даде бързо на всеки, който пожелаел да сподели с нея щастието си.
Тогава нещо накарало момиченцето да тръгне по една малка уличка и да се спре пред стара неугледна на вид къща, която имала нови алуминиеви прозорци и здрава желязна врата. Къщата изглеждала необитаема отвън и била обградена от голяма прекопана градина, в която имало в естествен ръст каменна статуя на жена, носеща голям чувал на гърба си. Човек можел само да гадае какво е посадено в градината, като се изключат малките овощни дръвчета, защото било февруари месец.
Момиченцето потреперило на тротоара пред къщата и после бутнало малката градинска портичка, минало през пътечката и се изправило нерешително пред вратата на къщата. “Дали е тук или отново се бъркам”, си помислило то. То се колебаело дълго време дали да натисне звънеца или да си тръгне.
Тогава зърнало, че пердето на един от прозорцито се помръднал и разбрало, че някой го наблюдава. Решило се и натиснало звънеца. Тогава с притеснение то погледнало към кривите си крака, смешно тънките си глезени, грубите си ръце. Отвътре се чули стъпки. Вратата се отворила и на рамката й се показал странен на вид човек. Колкото и да го гледало момиченцето не можело да определи лицето му, защото чертите му като че ли се менели постоянно. Единственото, което видяло със сигурност били много сините очи на човека и това, че той бил по-голям от нея поне с десет години. Момиченцето се стреснало и леко се дръпнало назад, двамата се гледали известно време. Той изглеждал отегчен:
- Какво искате?
- Търся щастието си и истината за себе си.. – отвърнала тя плахо.
- Хм – той се усмихнал леко съжалително – не знам кой ви е пратил насам, но нещо сте се объркали, тук няма такива неща... не мога да ви помогна. – Той тръгнал да затваря вратата и изтърсил – Пробвайте при съседите.
За първи път очите на момиченцето се налели със сълзи. В думите му се четяло отчаяние:
- Вижте, разбирам, че сигурно се натрапвам, но може ли все пак да вляза?
Мъжът се спрял леко очуден, после с безразличен жест й казал да заповяда.
Къщата била спретната, мебелите били нито нови, нито стари, нито скъпи, нито евтини. Момиченцето се оглеждало мълчаливо. Той понечил да вземе раничката й, но тя се дръпнала уплашено назад. Той отишъл до старомоден на вид грамофон и натиснал някакво копче. Вместо плоча върху кръгла плоскост започнали да се въртят светлини в най-различни цветове и се разнесла странна леко игрива музика. Момиченцето се усмихнало и подскочило радостно няколко пъти във въздуха. Мъжът сякаш също се отпуснал и унилото му изражение за миг се сменило с широка усмивка. Тогава в погледа му блеснала налудничава искра и той внезапно ударил на зарадваното момиченце силен шамар. Както сияело изражението на детето в миг угаснало, то било на път да се разплаче. Мъжът спрял музиката, строго го изгледал:
- Няма ли да си ходиш вече, имам работа...
Момиченцето се окопитило и през сълзи погледнало човека, чиито очи били непроницаеми, а изражението унило. Тогава то промълвило:
- Не, няма, мисля да остана още малко..
Тогава мъжът й казал, че е наказана, завел я до един от ъглите на едната стая, накарал я да застане на колене и да си вдигне ръцете с лице към стената. Момиченцето го послушало и се съсредоточило в една точка в ъгъла пред себе си. Мъжът отишъл пред едно огледало в коридора и започнал да прави най-различни гримаси пред него. Кривял лицето си в странни форми, после изведнъж наметнал някакъв парцал и излязал, заключил вратата.
Нямало го дълго време, а момиченцето все така седяло на колене, втренчено в ъгъла и леко се полюлявало от омаломощение. Раничката със сърцето й все още била на гърба й. По едно време й писнало, тя станала и започнала да се разхожда из къщата. По стените имало абстрактни картини, в които тя се опитвала да различи нещо. Някои от картините били просто черни дупки в различни нюанси, щом бръкнела в тях и ръката й потъвала в черното нищо, тя ахвала и уплашено се дръпвала назад. Други картини се движели и пред очите й, цветовете и формите сменяли местата си. Дори едно жълто се подало от картината и я оцапало по нослето.
Изведнъж входната врата се отключила и мъжът се втурнал вътре, видял , че малката я няма и почнал да я търси из къщата. Тя се скрила в един шкаф, треперейки. Той го отворил и тогава тя се опитала да се защити, боричкали се известно време. Той свалил раничката й и под писъците й я заключил в стоманен сейф в стената. Тя плачела и той е вдигнал и я понесъл на ръце из къщата, въртял се и подскачал с нея, докато тя хлипала. После я занесъл в кухнята и я сложил да седне на кухненския плот, покрит с фаянсови плочки. Извадил от джоба си някаква сладка и й я подал. Тя без да се колебае лакомо я налапала и явно много й се усладила. Той я целунал по главичката. Разкопчал копчето на ризката и на панталонките й, после тя сама се съблякла по пликчета и по потник. Той се възбуждал и се търкал в нея. Навън валяло проливен дъжд. Изненадващо откъде мъжът извадил от някъде голяма лакрицова близалка под формата на дръжка за чадър и я поднесъл към устата й. Тя я облизала и той започнал да я вкарва в устата й бавно и равномерно, после близал близалката й той. После я сложил да седне в скута си с лице към него. През цялото време двамата се гледали в очите, заспали прегърнати на пода.
На сутринта той си правел кафе, тя чай, докато пушил той я попитал:
- Е, намери ли това, което търсеше?
- Ми.. не знам.. мисля, че не...
Той сякаш се замислил за малко и после отвърнал:
- Съжалявам, това е всичко, което мога да предложа..
Потънали в мълчание. После той казал, че излиза по работа и тя поискала да излезе с него. Той не й позволил и я заключил в къщата отново. Тя плакала малко, после решила да се забавлява и започнала да рисува с цветни моливи в едно блокче. Мъжът се върнал късно и я заварил заспала над рисунката.
- Ако беше помислила малко повече за формата щеше да излезе нещо, защото идеята ти е интересна.. – изказал мнение той.
Тя го изгледала стреснато. Изведнъж момиченцето започнало да се надува и надува. Лицето, тялото й, всичко се надувало като балон с бърза скорост. Отначало малката била уплашена, но после придобила спокойно изражение и докато се надувала пред леко озадачения поглед на мъжа постоянно повтаряла:
- Аз ще компенсирам всичко, аз ще компенсирам всичко
Момиченцето започнало да изпълва стаята и да избутва мъжа, който бил принуден да излезе в коридора, после туловището й започнало да пълни всички други стаи в къщата и мъжа бил принуден да излезе на двора, сред градината. Като цяло той не бил много разстроен и гледал как тялото се опитвало да излезе през вратите и прозорците. Къщата била на път да се пръсне на всички посоки.
Навън вече било късна пролет, слънцето ярко огрявало земята, градината била пълна с красиви цветя, дръвчета, зелена трева. Невъзмутим мъжът отишъл зад къщата. Върнал се с една голяма вила за сено и през един от прозорците спукал огромното тяло на момиченцето. То започнало да се отдува и да свисти, в този момент задухал силен студен вятър, облаци покрили небето, докато туловището се смалявало и издавало странни свистящи звуци. Навън се разразила страшна пролетна буря, рукнал обилен дъжд с гръмотевици и светкавици. Обезумял мъжът се втурнал в къщата, намушил през корема спадналото момиченце безмилостно на вилата си и го изнесъл навън на двора. Изправил вилата наобратно и я забил в земята, момиченцето гледало уплашено с широко отворени очи. Шиповете на вилата били излязли от другата страна на гърба му. Кръвта бавно капела и се стичала по дръжката на вилата. Дъждът не спирал и тогава светкавица присветнала във въздуха. Мъжът влязъл вътре и запалил цигара. Отвън гръм ударил вилата с момиченцето и то започнало да се пече бавно във въздуха. Скоро дъждът спрял, но времето си останало мрачно. На вилата имало един полуовъглен детски труп, който пушел откъм главата. Наоколо всичко било посивяло, есента била дошла и дърветата, цветята и тревата били повехнали.
Тогава една небесна пролука се отворила и един ангел се спуснал при момиченцето. Той го отскубнал от вилата, измил саждите и кръвта и го върнал към живота, макар белезите от раните все още да били пресни и дълбоки. Момиченцето му благодарило и влязло в къщата. От кухнята взело един голям кухненски нож, намерило мъжа, който в този момент пишел с бели букви нещо на голяма черна хартия. Отишла до него, погледнала го в очите и с рязко движение забила ножа до дръжката в сърцето му. Той дори не се очудил, спрял за малко да пише и я погледнал безизразно, после продължил. Момиченцето поискало ключовете от сейфа, за да вземе раничката със сърцето си, но той дори не й проговорил. Тя започнала да крещи и да се блъска в него, мятала се насам натам, изпаднала в истерия. Раната от вилата в корема й се отворила и навсякъде момиченцето пръскало кръв и оставяло кървави следи. Мъжът все така седял със забития в сърцето му нож, след него оставала плътна кървава вада. Бил много пребледнял, разхождал се из къщата, пушел цигари и рисувал. Привечер двамата излезли на верандата:
- Е, намери ли това, за което беше дошла... щастие и какво беше още истина…?
- Ми... не…. не знам, мисля, че не...
- Лошо, не мога да ти помогна..
- Нищо, не се притеснявай, аз взех да свиквам тук, даже мисля, че ще поостана..
- Хм, ти си знаеш. – той си дръпва от цигарата – Искаш ли да ти върна сърцето?
Тя се замислила, задухал силен студен вятър, който развял тъмната й коса.
- Не, не искам, по-добре да седи по-далеч от мен, така болката се понася по-леко.
Той сякаш се опитал да й се усмихне и несъзнателно докоснал забития в гърдите си нож. Зимата наближавала. Слънцето залязвало над покривите на къщите. Била изминала почти една година откакто момиченцето потропало на тази врата. Двамата, седели един до друг, загледани в различни посоки. Те леко докосвали ръцете си, а под тях се образувала черна локва кръв, в която фигурите им се отразявали като в огледало.
